ДИНАСТИЯТА С МНОГО ИМЕНА: ПРИКАЗКА ЗА ОНАЗИ УЛИЦА, НА КОЯТО ТАЗИ ГОДИНА ЗА ПРЪВ ПЪТ ЩЕ СЕ ПРОВЕДЕ СОФИЯ ДИША

Всеки в София знае името на площад „Батенберг“. Знае също така, и че Столичната община полага похвални усилия да накара софиянци да го наричат площад „Александър I“, на което среща нешумна, но твърда съпротива. Също толкова объркано стои въпросът с малката едноименна уличка, която тръгва от площада, разделя Народната банка от Градската градина и достига до площад „Гарибалди“. Нея на практика никой не я знае как се казва. И повечето хора й викат „абе-онази-улица-която-тръгва-от-батенберг-разделя-народната-банка-от-градската-градина-и-достига-до-площад-гарибалди“. Или „онази-улица-на-която-тази-година-за-пръв-път-ще-се-проведе-софия-диша”…

Защо е толкова трудно да се спрем на едно име? Отговорът е, защото кармата на фамилията Батенберг е никога да не знаят как се казват. Нека обаче започнем приказката отначало!

Имало едно време едно херцогство. То се наричало Велико херцогство Хесен и си имало своя собствена династия, която носела трудното за произнасяне германско име Хесен-Дармщат. Основател на фамилията бил първият ландграф на Хесен – роденият през 1244 г. Хайнрих I, син на Хайнрих II от княжеския род Лотаринген-Брабант и на съпругата му София. Векове наред мъжете от семейство Хесен се раждали, воювали и умирали, без по никакъв начин да си представят, че родът им ще се окаже онази сложна брънка, която ще свърже в едно могъщата Британска империя и една отдавна забравена османска провинция, наречена България. Ако разбира се е редно да им приписваме родство с едно семейство, което според всички официални документи е просто клон на старата им и славна династия…

Как обаче се стигнало до там? Както се казва: „Cherchez la femme!“

vilhelmina

В случая la femme си има име и то е Вилхелмина фон Баден. През 1804 г. въпросната Вилхелмина сключва брак с поредния велик херцог на Хесен, Лудвиг II. Макар любовта между двамата да не лумва моментално с онези изпепеляващи пламъци, които са карали трубадури и минезингери да си глътват граматиката, тя явно е била достатъчно силна, тъй като скоро двамата се сдобиват с няколко деца. Така през 1820 г. Вилхелмина решава, че вече е изпълнила своя съпружески дълг и поисква от съпруга си да се оттегли в уединение в новопостроения си замък Хейлигенберг, нещо на което този доверчив аристократ по никакъв начин не възразява. Останал без жена до себе си, Лудвиг II продължава да управлява симпатичното си княжество, а единствената му връзка с Вилхелмина останали писмата, които рано сутрин всяка седмица пощальонът носел и в които съпругата му надълго разказвала за скучното си доброволно изгнание, далеч от всякакви светските суетни и изкушения.

Няколко години след раздялата, вероятно именно в една такава хладна немска утрин, в Хесен пристигнало писмо, което накарало по принцип сдържания херцог озадачено да повдигне вежди. За разлика от предишните, това писмо било по-стегнато като накратко информирало, че току що Вилхелмина е дарила своя спътник в живота със сладко малко бебе и е повече от наложително той да иде до замъка й за да си го види…

Проблемът се заключавал в това, че макар Лудвиг да не залягал особено над уроците и някогашният му частен учител да бил всичко друго, но не и капацитет в медицината и физиологията, познанията му достигали дотам, че да познава достатъчно добре процесът на размножаване при хората, необходимостта за неговото реализиране да се осъществи пряк физически контакт, а също така и обичайната продължителност на бременността.

Изпълнен със съмнения, херцогът се завтекъл към Хейлигенберг и организирал дискретно проучване на обстановката, в резултат на което направил горчивия извод, че действителният баща на новороденото бил барон Август фон Сенарклен де Гранси, шамбелан на херцогинята денем и както се оказва – нещо много повече нощем.

Последвала грозна сцена, в която херцогът обвинил съпругата си в безпътно поведение, а тя на своя глава го упрекнала, че все го няма вкъщи или другите там неща, които казват жените, когато си търсят оправдания. В крайна сметка, яростта на Лудвиг се смирила, красивата руса главица на бебето го разчувствала и той решил да го признае, давайки си ясна сметка, че като дъщеря един ден малката принцеса тъй или иначе ще носи нечия чужда фамилия.

След като оправил семейните дела, злополучният рогоносец се завърнал в столицата си, доверявайки се на клетвите на жена си, че оттук насетне вратите на спалнята й ще бъдат плътно затворени дори и за най-чаровния изкусител…

Не винаги обаче, животът се развива така, както сме го предвидили по предварително начертания план. Година след случката, Лудвиг получил второ идентично писмо и последвала същата неловка ситуация. Сега Вилхелмина проронила много повече сълзи от първия път и действително го убедила, че вече ще му е вярна. Простил за втори път на съпругата си, херцогът се завърнал в Хесен и преживял още една година на блажено неведение, когато го застигнало трето писмо (предстояло му прочее и четвърто), в което го известявали за поредно раждане.

Тук обаче вече имало проблем. Защото третото дете на Вилхелмина и нейния любовник било момче и трябвало директно да намери място в линията на наследяване на хесенския престол, което доста леко би прехвърлило завоюваните с кръв и постоянство владетелски права от Хесен-Дармщат на фриволната фамилия Сенарклен де Гранси известна единствено с креватните си умения. Поставен натясно Лудвиг II отказал да даде на този „син“ правото да използва бащината си фамилия и го оставил да преживява дните си в една доста неприятна анонимност.

Така копелето, което майка му кръстила Александър израсло в нерадостно детство, тъй като без авторитетно име, на нито един представител на висшата аристокрация не му хрумвало да си общува с него. Именно затова контактите му били от всякакъв род и един ден животът го срещнал с Юлия Хауке, дъщеря на дребен полски благородник, в която се влюбил с онази отчаяна жажда, с която корабокрушенците дирят земя на хоризонта. Истинският хепиенд обаче дошъл на сватбата, когато новият хесенски херцог Лудвиг III (първороден син на Лудвиг II и Вилхелмина) решил да възнагради новата си снаха със специално създадената за нея титла графиня фон Батенберг. Много скоро и самият Александър започнал да употребява това име, което успешно прикривало срамните тайни около неговия произход.

Така се родила династията Батенберг. А през 1879 г., когато освободилите се от турския ярем българи търсели княз, който да ги управлява Александър и Юлия Хауке успели да пробутат кандидатурата на своя син Александър за възкръсналия престол.

aleksandur-batenberg

Оттук нататък историята е известна… На 22 години Александър Батенберг влязъл в София, донасяйки със себе си първата електрическа крушка, а много скоро и първата елха. През следващите години той на практика удвоил територията на България, водил успешната сръбско-българска война, но в крайна сметка се изпокарал с руския император, който му спретнал държавен преврат, завършил с абдикация и бягство.

След злощастния край на славното си царуване, принц Батенберг се заселил в малкия алпийски град Грац. Всичко щяло да свърши без поредни преименувания, но скоро след установяването си, той се натъкнал на една прелестна актриса от дармщатския театър на име Йохана Лойзингер и както изглежда, още при първия поглед върху грациозните й форми, във вените му заклокочила старата любовчийска кръв на рода Сенарклен де Гранси. Последвали обяснения в любов и предложение за женитба. Бракът бил повече от неравностоен и семейството се опитало да му го забрани, но нищо не можело да изплаши човекът, изправял се срещу интригите на руския цар. Сватбата била отпразнувана, а Александър отлъчен от семейството с нарочна забрана да използва името Батенберг… В крайна сметка младоженците заживели щастливо представяйки се с новоизмислената фамилия Хартенау, която оставили и на своите деца (Крум Асен и Вера Цветана).

С това обаче прекръщаванията в семейство Батенберг не приключили. По същото време, докато бившият български княз се оттеглял от голямата политика, неговият по-малък брат Хайнрих фон Батенберг решил да влезе в нея и се сгодил за принцеса Беатрис, най-малката дъщеря на британската кралица Виктория. Кралицата приела този брак при условие, че младоженците ще останат да живеят при нея. Така семейство Батенберг се превърнало в една от многото германски фамилии, живеещи в Британия и представящи се за англичани.

Хармонията обаче грубо била нарушена по време на Първата световна война, когато антигерманските настроения сред иначе кротките британци започнали да излизат от контрол. И действително, за умиращия на фронта британски войник изглеждало необяснимо, защо страната му се управлява основно от хора носещи фамилните имена на омразния враг. Пресата започнала да оказва натиск. Единственото решение било ново преименуване и в разгара на войната, за един кратък период всички немски имена на британски аристократи са заменени с английски (включително и на властващата династия, която заменя добре познатото ни Сакскобургготски с Уиндзор). В този случай Батенбергите за коитo подобно абра-кадабра не било нищо ново, решили просто да „преведат“ фамилното име на английски и започнали да се подписват като Маунтбатън. Така и до днес…

Историята, разбира се има още много детайли, но от тях със сигурност ще ви заболи глава. Тъй, че ако случайно сте издържали и стигнали дотук – спрете да четете глупости. Просто излезте и се разходете до Градската градина. На Запад от нея се намира една малка уличка, която тръгва от площад „Батенберг“, разделя Народната банка от градината и достига до площад „Гарибалди“. Тя се казва „ Княз Александър I“. Разходете се по нея, почувствайте историята, а ако разходката ви съвпадне с поредното издание на „София диша“, изпийте една бира и се полюбувайте на атмосферата.

Текст: Николай Петров

Фестивалът София Диша е част от Календара на културните събития на Столична община.