ГРАФОВЕ, ПАШИ И БЕСИЛКИ – ИСТОРИЯТА НА УЛИЦА МОСКОВСКА

Странно е, улицата на която се намира кметството на една столица, да носи името на столица на друга държава… И все пак, такава улица съществува. Нещо повече, намира се в София, казва се „Московска“, но тъй като е сравнително малка, рядко някой се сеща за тази аномалия. Прочее, за да е още по-забавна ситуацията, пресечката, на която точно се намира софийското кметство е на „Московска“ и „Париж“!

Сега обаче идва дума само за „Московска“…

Кога и как тя е получила странното си име? И защо? Повечето софиянци, разбира се, знаят отговора. Тъкмо оттук през януари 1878 г. преминават руските войски на ген. Йосиф Гурко, които сложили точка на османското владичество над града. Софиянци наричали руснаците московци и в тяхна чест почнали да наричат така и самата улица. Няколко години по-късно, през 1883 г. решението за приемането на това име било и официално взето от Столичния общински съвет, с което се сменило старото турско наименование „Медресе сокак“. Последвали бляскави години, в които старите кирпичени постройки били заменени от нови грациозни сгради в стил барок и сецесион, в които се настанили основно членовете на дворцовата свита – графовете дьо Форас, Бурбулон, Грено, Шевермон и Клешан, бароните фон Епингхофен, Ебнер-Ешенбах, Добнер, дер Лааба и др. По това време на „Московска“ се намирал първият столичен Военен клуб (днешната Къща с часовника), в чийто салони лъскавите аристократи ухажвали благовъзпитаните софийски дами. Казват, че в един момент княз Фердинанд успял дотолкова да впечатли една от тях, че тя му отдала сърцето, а с него и тялото си. Влюбен до уши, младият монарх преместил Военния клуб и настанил в кокетната напомняща замък постройка, своята възлюбена…

voenen-klub

Разбира се, улицата помни и доста по-мрачни времена. Така например през 1877 г. на нея бил обесен софийският книжар Стоян Недялков-Табака. Причината – той и останалите софийски книжари организирали съзаклятие срещу властта. Целта била да се вдигне бунт, който да привлече погледите по време на Цариградската посланическа конференция и да компрометира властта на султана. Тайната турска полиция обаче надушила заговора, заловила участниците и ги избесила. А София останала без книжари… Последните думи на Табака преди екзекуцията били: „Бесилото ми е причастие…“ То прочее било издигнато точно до часовниковата кула на града, наричана Саат куле. Тя се намирала на ъгъла на „Медресе сокак“ и днешната „Малко Търново“ (тогава наричана „Саат сокак“). Кулата била четвъртита с цинков покрив над който се издигал ветропоказател боядисан в червено. На всяка от четирите страни на кулата имало циферблати и били изрисувани прозорци със сини перденца, жълти пискюли и шнурове… През 1882 г. по решение на Общината, часовниковата кула била съборена.

Точно срещу нея се намирала джамията Челеби. Това бил дворцовия храм на бейлербейския конак, построен през 1503 г. от тогавашния румелийски бейлербей (управител на европейските територии на империята) Яхия паша. Постройката била свързана с тайни тунели с конака, а освен това правела впечатление с изключително изящната си архитектура, с лекия си покрит с олово купол и с нежното си украсено с арабески минаре от тухли и хубав ясносин камък. След като превърнал конака в дворец, княз Александър Батенберг решил да трансформира джамията в лютерански параклис, но в крайна сметка заради притеснения за дипломатически усложнения с империята се отказал. През 1880 г. при разрушаването на сградата, в купола й били намерени акустични уреди, каквито обикновено се срещат в готическите църкви.

dvoreca

Самият конак/дворец също има дълга и интересна история. Някъде през 15 век, след оформянето на София като столица на Румелийското бейлербейство, бил построен и конакът като официална резиденция на бейлербея. Тук през 1595 г. на граф Фридрих Креквиц – посланик на германския император Рудолф II бил даден официален прием, за който е запазено подробно описание. Салонът на конака бил широк и застлан с великолепни персийски килими. Преди да стигне до бейлербея, посланикът трябвало да мине през шпалир от над сто еничари и турски благородници, а пашата го посрещнал заобиколен от телохранители в златотъкани дрехи с ширити и пояси украсени със скъпоценни камъни. Самият управник носел висока шапка, украсена с пера от екзотични птици… Първият величествен конак изгорял до основи през 1780 г. Впоследствие бил неколкократно възстановяван, но в по-скромни размери чак до 1873 г., когато Мазхар паша издигнал част от съществуващата и сега сграда на двореца. По-късно, княз Александър поканил австрийски архитекти, които да му придадат по-изтънчен вид, но по отношение на интериора, единственото, което направил непретенциозният владетел било да изкупи и докара вулгарните мебели на една фалирала виенска певица. Истинският разцвет настъпил едва по времето на следващия княз Фердинанд.

„Саат махала“ завършвала при днешната улица „Раковска“ и оттам нанатък по протежението на „Медресе сокак“ започвала махалата „Капана“, наричана така, тъй като там бил построен т.нар. капан, тоест заградено място, където бил затварян добитък и други животни, намерени в чужди ниви и пасбища (нещо като наказателен паркинг). Пазачите на капана били наричани капанджии и представлявали градски пандури с живописно облекло, право да носят оръжие и зъл нрав. Обикновено били трима до четирима души и може би най-ранният, за когото до нас е достигнала информация е някой си Стано Капанджи от 1576 г. Доста по-късно, през 1831 г. известният разбойник Али Бег нахлува с бандата си в София, ограбва катедралата „Св. Крал“, отвлича и малтретира много от първенците на града, а накрая позорно ги затваря в капана на „Медресе сокак“ и отпрашва извън града.

Освен капана, на днешната „Московска“ в ония времена се намирала и една от първите софийски фабрики. Става въпрос за доста голяма свещоливница (с двама майстори, десетина работници и с помещения – склад, топилня, машинна част, пещ, стаи и дюкян), която през 1615 г. си издействала от градската управа монопол върху производството на свещи. През 1639 г. срещаме фабриката спомената в сметководната книга на венецианския търговец Джакомо Бадоер, който закупил от нея голямо количество свещи и ги продал във Венеция. С този бизнес се приключило малко внезапно през 1722 г., когато тогавашният собственик на свещоливницата Елхадж Мустафа, за да отърве конфискацията й заради неплатени дългове, фиктивно я продал на вдовицата Сафие. Малко по-късно обаче Сафие препродала имота и фабриката престанала да съществува.

Разказите могат да продължават до безкрай. Някои от тях са реални, други може би – легенди. Единственото сигурно нещо е, че тази преминаваща по билото на най-високата част на София улица, има много, много памет… Към която през 2016 г. ще бъде добавено още едно парченце – провеждането на софийския фестивал „София диша“.

Текст: Николай Петров
Снимки: stara-sofia.com

Фестивалът за градска култура „София диша” е част от Календара на културните събития на Столична община.